Когато сравняваме себе си с другите или двама човека помежду им, ние не взимаме под внимание изключително важни фактори като личната история и уникалните характеристики на всеки. Когато сравняваме човешки същества, стремежът е винаги хората да се уеднаквят, да влязат в нормата или идеала. Като че ли няма значение дали този идеал или норма резонира с човека, дали е неговият път, дали всъщност няма ред валидни причини, които да правят идеала трудно достижим за него.
Да изискваш от някой, който произхожда от разбито семейство, да създаде с лекота функционална връзка е доста жестоко и неемпатично отношение. Да очакваш, че някой, който е наблюдавал дългогодишния провал на родителите си, може без съпротиви и съмнения да постигне успех е доста нереалистично. Нека проявим милост и към себе си и към другите и да спрем със сравненията помежду си. Нека да се сравняваме само със себе си.
Сигурни ли сте?