Когато се за­поз­на­ва­ме с нов чо­век, обик­но­ве­но за­поч­ва­ме об­щу­ва­не­то с ху­мор или об­мен на ин­те­рес­на ин­фор­ма­ция. Това е най-доб­ра­та стра­те­гия в на­ча­ло­то на едни вза­и­мо­от­но­ше­ния, но ако те ос­та­нат на това ниво, няма да се стиг­не никога до ре­ал­на бли­зост. Ако ис­ка­ме да се свър­жем ис­тин­с­ки с ня­ко­го, тряб­ва да му по­ка­жем и къс­че от ду­ша­та си.

Един от па­ра­док­си­те на чо­веш­ко­то по­ве­де­ние е го­тов­ност­та да зах­вър­лиш ав­тен­тич­ност­та си в име­то на това да бъ­деш при­ет от дру­ги­те. Всъщност до ре­ал­но при­е­ма­не никога не се сти­га, защото ис­тин­с­ко­то ти Аз ос­та­ва по­тис­на­то, не­раз­б­ра­но и заб­ра­ве­но дори от са­мия теб. 

Много чес­то, когато се го­во­ри за до­маш­но на­си­лие, хо­ра­та каз­ват: „Ами тя/той защо стои? Защо прос­то не си тръг­не?” И макар това да зву­чи като най-ло­гич­но­то и доб­ро ре­ше­ние, за жер­т­ви­те по­до­бен сце­на­рий е почти не­въз­мо­жен. Защо? Защото в ня­кои слу­чаи, една не­об­мис­ле­на по­доб­на стъп­ка може да е с фа­та­лен край. В дру­ги слу­чаи обаче жер­т­ва­та не си тръг­ва, защото...