Много чес­то, когато се го­во­ри за до­маш­но на­си­лие, хо­ра­та каз­ват: „Ами тя/той защо стои? Защо прос­то не си тръг­не?” И макар това да зву­чи като най-ло­гич­но­то и доб­ро ре­ше­ние, за жер­т­ви­те по­до­бен сце­на­рий е почти не­въз­мо­жен. Защо? Защото в ня­кои слу­чаи, една не­об­мис­ле­на по­доб­на стъп­ка може да е с фа­та­лен край. В дру­ги слу­чаи обаче жер­т­ва­та не си тръг­ва, защото всъщност жи­вее в па­ра­лел­на ре­ал­ност. Тя е вляз­ла в нея още докато е била дете. Наб­лю­да­ва­ла е на­си­лието между ро­ди­те­ли­те си и е за­поч­на­ла да го счи­та за нещо нор­мал­но. Са­ма­та тя е била обект на ро­ди­тел­с­ки са­ди­зъм и пос­те­пен­но е по­вяр­ва­ла, че зас­лу­жа­ва по­доб­но от­но­ше­ние. А когато е по­рас­на­ла, под­съз­на­тел­но е на­ме­ри­ла чо­век, кой­то е имал съ­щи­те са­дис­тич­ни нак­лон­нос­ти като ро­ди­те­ля ѝ, и е по­пад­на­ла в ка­па­на на на­деж­да­та, че този път ще може да поп­ра­ви си­ту­а­ци­я­та и да стиг­не до сър­це­то на този толкова су­ров чо­век – на­сил­ни­ка.

Всъщност от­но­ше­ни­я­та в тази из­к­ри­ве­на ре­ал­ност се раз­ви­ват чес­то в ри­тъ­ма на един много зло­вещ танц. Отначало всич­ко е спо­кой­но и при­ят­но, но пос­те­пен­но за­поч­ва да се нат­руп­ва нап­ре­же­ние. Жер­т­ва­та усе­ща, че нещо не е наред, но не знае как­во точ­но и как да раз­вед­ри ат­мос­фе­ра­та. Не­из­беж­но се сти­га до из­бух­ва­не. На­сил­ни­кът из­ли­ва своя са­ди­зъм върху жер­т­ва­та. Тя пра­ви опит да го оми­лос­ти­ви или, ако ѝ стиг­не ку­раж, се опит­ва да на­пус­не връз­ка­та. На­сил­ни­кът обаче изведнъж се про­ме­ня ко­рен­но. Той се раз­кай­ва за дейс­т­ви­я­та си. Моли за прош­ка, пла­че, обе­ща­ва да се про­ме­ни. Тук за жер­т­ва­та из­г­ря­ва отново на­деж­да­та, че сце­на­ри­ят от дет­с­тво­то може да бъде пре­на­пи­сан. Тя из­мам­но вяр­ва, че този път има кон­т­рол, че ако прос­то даде още един шанс на връз­ка­та си, всич­ко ще бъде наред. И наистина за из­вес­тен пе­ри­од в от­но­ше­ни­я­та на двой­ка­та цари за­ти­шие и ра­дост. След това обаче, ди­на­ми­ка­та не­ми­ну­е­мо пак се за­вър­та в ома­гьо­са­ния кръг и от­но­ше­ни­я­та ес­ка­ли­рат към нов акт на на­си­лие.

Жер­т­ви­те на до­маш­но на­си­лие имат общи ха­рак­те­рис­ти­ки. Те обик­но­ве­но стра­дат от нис­ко са­мо­чув­с­т­вие в сфе­ра­та на пар­т­ньор­с­т­ва­та, а чес­то и в дру­ги сфе­ри. Из­пит­ват емо­ци­о­нал­на за­ви­си­мост към своя на­сил­ник и вяр­ват, че без него не мо­гат да фун­к­ци­о­ни­рат пъл­но­цен­но. Лес­но се чув­с­т­ват ви­нов­ни дори и да няма по­вод за това. Вяр­ват в по­ло­ви сте­ре­о­ти­пи като например, че же­на­та тряб­ва да се под­чи­ня­ва на мъжа си или, ако жер­т­ва­та е мъж, че е срам­но да по­тър­си по­мощ и да по­ка­же сла­бост. В тях­на­та из­к­ри­ве­на ре­ал­ност тех­ни­ят на­сил­ник е прос­то чо­век с проб­ле­ми и те му по­ма­гат да ги раз­ре­ши. Когато тези проб­ле­ми из­чез­нат, на­сил­ни­кът ще оце­ни пар­т­ньо­ра си, ще го за­о­би­ча и всич­ко ще бъде прек­рас­но.

На­сил­ни­ци­те от своя стра­на също си при­ли­чат. Те са бе­ля­за­ни от проб­лем­но дет­с­тво, където също са били сви­де­ли и/или жер­т­ви на на­си­лие в се­мейс­т­во­то. Те се чув­с­т­ват за­ви­си­ми от сво­и­те пар­т­ньо­ри, но никога не биха го приз­на­ли дори и пред са­ми­те себе си. Дейс­т­ви­я­та им обаче раз­к­ри­ват ог­ром­на­та им нуж­да да уп­раж­нят кон­т­рол над жер­т­ви­те си, за да мо­гат да по­лу­чат, по един из­в­ра­тен на­чин, га­ран­ция, че няма да бъ­дат изос­та­ве­ни. Също така тези хора имат не­ре­а­лис­тич­ни очак­ва­ния за връз­ки­те. В тех­ни­те пред­с­та­ви, пар­т­ньо­рът им е длъ­жен да за­до­во­ля­ва вся­ка тях­на при­щяв­ка и да ги при­е­ма без­ре­зер­в­но и бе­зус­лов­но. На­сил­ни­ци­те очак­ват пар­т­ньо­рът им да няма свои соб­с­тве­ни пот­реб­нос­ти и са нес­по­соб­ни да про­я­вят ем­па­тия. Не же­ла­ят да по­е­мат от­го­вор­ност за дейс­т­ви­я­та си и прех­вър­лят ви­на­та върху окол­ни­те.

Жер­т­ви­те и на­сил­ни­ци­те жи­ве­ят извън ре­ал­ността още пре­ди да се срещ­нат, но когато това се слу­чи, тех­ни­те пси­хо­ло­ги­чес­ки осо­бе­нос­ти спо­ма­гат за съз­да­ва­не­то на една обща, още по-из­к­ри­ве­на дейс­т­ви­тел­ност, в ко­я­то тех­ни­те не­дос­та­тъ­ци се на­пас­ват с ня­как­ва зло­веща точ­ност. В же­ла­ни­е­то си за кон­т­рол на­сил­ни­кът за­поч­ва да изо­ли­ра жер­т­ва­та, като я ли­ша­ва от кон­так­ти с вън­ш­ния свят. Тя се под­да­ва на това, за да по­лу­чи не­го­во­то одоб­ре­ние и защото вяр­ва, че това ще я сбли­жи с него. Той ѝ вме­ня­ва вина за вся­ка своя не­а­дек­ват­на постъп­ка, а тя е бла­го­род­на поч­ва за това и вяр­ва, че ако само спре да пра­ви греш­ки, ще на­ме­ри въл­шеб­ния ключ към не­го­во­то бла­го­раз­по­ло­же­ние. Той я кри­ти­ку­ва без­ми­лос­т­но, с ко­е­то за­ли­ча­ва ней­на­та лич­ност и раз­к­ла­ща напълно уве­ре­ност­та ѝ. Тя вяр­ва, че той се опит­ва да я напра­ви по-до­бър чо­век и ко­ри­ги­ра по­ве­де­ни­е­то си според не­го­ви­те изис­к­ва­ния. Той я обиж­да и ѝ по­ви­ша­ва тон. Тя вяр­ва, че зас­лу­жа­ва по­доб­но от­но­ше­ние и тряб­ва да е прос­то по-вни­ма­тел­на след­ва­щия път. Два­ма­та мо­гат да се вър­тят в тази зло­веща ди­на­ми­ка до без­к­рай или докато има фа­та­лен такъв.

Как се из­ли­за от този ад? Пре­ди всич­ко като учас­т­ни­ци­те се вър­нат към ре­ал­ността. За съ­жа­ле­ние, при на­сил­ни­ка това ряд­ко се случ­ва, но за жер­т­ва­та по­до­бен сце­на­рий е въз­мо­жен. Тя тряб­ва да се на­у­чи, че пар­т­ньо­рът ѝ наистина има много лич­ностни проб­ле­ми, но тя не е в със­то­я­ние да ги раз­ре­ши, а и с по­ве­де­ни­е­то си много чес­то под­дър­жа съ­щес­т­ву­ва­не­то им. Жер­т­ва­та тряб­ва да се отър­си от илю­зи­я­та си, че ней­на­та лю­бов и тър­пе­ние са в със­то­я­ние да об­ла­го­ро­дят на­сил­ни­ка. Това може да се слу­чи само чрез го­ди­ни ре­дов­на пси­хо­те­ра­пия, като и това не е си­гур­но, че ще даде ре­зул­тат при този тип па­то­ло­гия. Стра­те­ги­и­те на жер­т­ва­та за спра­вя­не със си­ту­а­ци­я­та обаче са със си­гур­ност не­е­фек­тив­ни и дори да­ват още повече власт на на­сил­ни­ка. Из­ви­ня­ва­не­то, мо­ле­не­то, пла­ченето, спо­ро­ве­те, оп­рав­да­ва­не­то, зап­лаш­ва­не­то, ви­ка­не­то не про­ме­нят ди­на­ми­ка­та, а я затвържда­ват. Жер­т­ва­та тряб­ва да раз­бе­ре, че зас­лу­жа­ва ува­же­ние и доб­ро от­но­ше­ние и че за на­си­лието няма оп­рав­да­ние. Тя тряб­ва да за­я­ви себе си ка­те­го­рич­но, чрез дейс­т­вия и го­тов­ност да си тръг­не. А извън ома­гьо­са­ния ци­къл на пси­хо­ло­ги­чес­кия тор­моз ще осъз­нае, че съ­щес­т­ву­ва и дру­га ре­ал­ност, където най-накрая ще на­ме­ри сво­бо­да­та, спо­койс­т­ви­е­то, а може би и ис­тин­с­ка­та лю­бов.