При из­бор на пар­т­ньор чес­то се прив­ли­ча­ме от дос­тойн­с­т­ва­та на чо­ве­ка пред нас и си мис­лим, че е дос­та­тъч­но той да е кра­сив, умен, за­ба­вен или въз­пи­тан. Но това, ко­е­то за съ­жа­ле­ние ни убяг­ва, е от­но­ше­ни­е­то на този чо­век към нас. Как­во зна­че­ние всъщност имат всич­ки­те му дос­тойн­с­т­ва, ако с нас се дър­жи сту­де­но? Как­во ни ин­те­ре­су­ва към колко чо­ве­ка...

Когато се за­поз­на­ва­ме с нов чо­век, обик­но­ве­но за­поч­ва­ме об­щу­ва­не­то с ху­мор или об­мен на ин­те­рес­на ин­фор­ма­ция. Това е най-доб­ра­та стра­те­гия в на­ча­ло­то на едни вза­и­мо­от­но­ше­ния, но ако те ос­та­нат на това ниво, няма да се стиг­не никога до ре­ал­на бли­зост. Ако ис­ка­ме да се свър­жем ис­тин­с­ки с ня­ко­го, тряб­ва да му по­ка­жем и къс­че от ду­ша­та си.

Един от па­ра­док­си­те на чо­веш­ко­то по­ве­де­ние е го­тов­ност­та да зах­вър­лиш ав­тен­тич­ност­та си в име­то на това да бъ­деш при­ет от дру­ги­те. Всъщност до ре­ал­но при­е­ма­не никога не се сти­га, защото ис­тин­с­ко­то ти Аз ос­та­ва по­тис­на­то, не­раз­б­ра­но и заб­ра­ве­но дори от са­мия теб.