Всъщност чес­то хо­ра­та смя­тат, че нар­ци­сис­ти­те оби­чат себе си пре­ка­ле­но. Това обаче е илю­зия, както и почти всич­ко дру­го свър­за­но с тях. Нар­ци­сис­тът оби­ча да из­г­леж­да по на­чин, кой­то ще му до­не­се чуж­до­то въз­хи­ще­ние и ут­вър­ж­да­ва­не. За да ги по­лу­чи, той е го­тов да стиг­не до край­нос­ти.

Все­ки е при­със­т­вал в ком­па­ния, където има един чо­век, кой­то не спи­ра да го­во­ри и от­к­ри­то се стре­ми да по­лу­чи ця­ло­то вни­ма­ние на при­със­т­ва­щи­те. Много чес­то ус­пя­ва в това на­чинание, защото хо­ра­та са уч­ти­ви или обър­ка­ни от тази до­ми­ни­ра­ща ек­с­п­ре­сив­ност. Но не знам дали сте за­бе­ляз­ва­ли как­во се случ­ва с един такъв чо­век, ако по ня­как­ва при­чи­на не ус­пее да съ­бе­ре всич­ки пог­ле­ди върху себе си. В такива мо­мен­ти, дори и да са крат­ки, на ли­це­то му чес­то е из­пи­са­но не­до­вол­с­т­во, не­тър­пе­ние, дори бол­ка. Тук веднага може да се усе­ти раз­ли­ка­та между чо­века, кой­то наистина оби­ча себе си и този, кой­то е нар­ци­сист. Пос­лед­ни­ят е нес­по­со­бен да се чув­с­т­ва ком­фор­т­но без чуж­до­то одоб­ре­ние и вни­ма­ние. За раз­ли­ка от него, оби­чащият себе си би имал дос­та­тъч­но ре­сур­си за да пре­о­до­лее дори нес­п­ра­вед­ли­во пре­неб­рег­ва­не. Всъщност нар­ци­сис­тът е кух отвътре. Той не е наясно със сво­и­те чув­с­т­ва и съ­от­вет­но не може да се спра­ви с тях. Те би­ват по­тис­на­ти и из­ли­зат навън като не­а­дек­ват­но по­ве­де­ние.

Тези хора не уме­ят да се свър­з­ват с дру­ги­те. В от­но­ше­ни­я­та си с хо­ра­та, те отново це­лят да из­г­леж­дат, а не да бъ­дат. Мо­гат да под­дър­жат при­я­тел­с­т­ва и/или пар­т­ньор­с­т­ва, ко­и­то им при­да­ват бля­сък или са не­из­чер­па­ем из­точ­ник на въз­хи­ще­ние. Такива от­но­ше­ния обаче са праз­ни, ед­нос­т­ран­ни и не­рав­нос­той­ни. За раз­ли­ка от тях, хо­ра­та, ко­и­то оби­чат себе си са наясно със сво­я­та уяз­ви­мост и тази на дру­ги­те. Те вли­зат във връз­ки с наг­ла­са­та за един пос­то­я­нен об­мен и вза­им­ност. Те са спо­соб­ни да ви­дят ду­ша­та на дру­гия и да раз­к­ри­ят сво­я­та. А всич­ко това им носи усе­ща­не за свър­за­ност и щас­тие.

Нар­ци­сис­тът всъщност е един дъл­бо­ко фрус­т­ри­ран и не­щас­тен чо­век. Това, ко­е­то навън из­г­леж­да като ви­со­ко са­мо­чув­с­т­вие, в дейс­т­ви­тел­ност е тъкмо об­рат­но­то. Дори и да е наистина много раз­вит в ня­коя сфе­ра, на­чинът, по кой­то па­ра­ди­ра със спо­соб­нос­ти­те си, е по­ка­за­те­лен, че той се чув­с­т­ва нез­на­чи­те­лен като лич­ност и се опит­ва да ком­пен­си­ра за това през са­мо­из­тък­ва­не и по­тис­ка­не на окол­ни­те.
Чо­векът, кой­то оби­ча себе си, няма нуж­да от по­доб­ни пред­с­тав­ле­ния. Той не тру­па зна­ния и уме­ния за да може да се пер­чи с тях пред дру­ги­те. Те са ре­зул­тат от ис­тин­с­ка за­ин­те­ре­со­ва­ност и лю­боз­на­тел­ност. Той е уве­рен в това, ко­е­то може и знае, но също така е наясно, че ще над­г­раж­да и ще се раз­ви­ва цял жи­вот. Тази ми­съл не му носи бол­ка и умо­ра, а вдъх­но­ве­ние и ен­ту­си­а­зъм да про­дъл­жа­ва напред.
Нар­ци­сиз­мът има много про­яв­ле­ния. Тук го­во­ря само за най-раз­п­рос­т­ра­не­на­та му фор­ма. Ме­ха­низ­мът обаче е един и същ - един пра­зен и слаб чо­век, кой­то има нуж­да от пос­то­ян­но вън­ш­но ут­вър­ж­да­ва­не, поради ко­е­то из­пол­з­ва окол­ни­те за да по­пъл­нят лип­си­те му. За раз­ли­ка от него, оби­чащият себе си има ста­би­лен вът­ре­шен цен­тър, кой­то го под­х­ран­ва и му дава въз­мож­ност­та да се свър­з­ва с дру­ги­те ис­к­ре­но, пъл­но­цен­но и в дъл­бо­чи­на.