Има съ­би­тия в ми­на­ло­то ни, ко­и­то ни при­чи­ня­ват бол­ка все­ки път, когато се се­тим за тях. Ня­кои от тези спо­ме­ни ни об­себ­ват и прес­лед­ват в мис­ли­те и съ­ни­ща­та ни. Ис­ка­ме да пус­нем слу­чи­ло­то се, да се ос­во­бо­дим емо­ци­о­нал­но , да прос­тим, да заб­ра­вим, да усе­тим без­раз­ли­чие към този чо­век или съ­би­тие, но се чув­с­т­ва­ме без­сил­ни.

Спо­ме­ните ни обаче не са обек­тив­ни фак­ти. Те са ук­ра­се­ни от на­ши­те ин­тер­п­ре­та­ции, пред­раз­съ­дъ­ци и су­бек­тив­ни важ­нос­ти. Когато не мо­жем да пус­нем ня­коя емо­ция от ми­на­ло­то ни, много чес­то се оказ­ва, че от го­ди­ни си раз­каз­ва­ме една и съща ис­то­рия за съ­би­тието, ко­е­то я е про­во­ки­ра­ло. Ние сме съз­да­ли спо­ме­на тогава, а с пов­то­ре­ни­я­та във вре­ме­то сме за­си­ли­ли илю­зи­я­та за не­го­ва­та ис­тин­ност. С този ме­ха­ни­зъм може да си раз­каз­ва­ме вся­как­ви ис­то­рии, в ко­и­то сме жер­т­ви или на­сил­ни­ци, без­сил­ни, на­ра­не­ни, ви­нов­ни или уни­зе­ни. Всич­ко това обаче са само ин­тер­п­ре­та­ции. Сме­ним ли гледната точ­ка, пoзволим ли на но­ви­те си осъз­на­тос­ти да пре­ра­бо­тят ис­то­рията, не­га­тив­ни­те емо­ции за­поч­ват да от­шу­мя­ват. Ние не заб­ра­вя­ме за съ­би­тието, но към него вече има нова ин­тер­п­ре­та­ция, ко­я­то не ни на­ра­ня­ва или оз­ло­бя­ва, а обо­га­тя­ва като още една стра­ни­ца в кни­га­та на жи­тейс­кия ни опит.

Пре­диз­вик­вам ви да помис­ли­те коя ис­то­рия бих­те пре­на­пи­са­ли днес.